В тези отминаващи дни

мъглата над града

светещите лампи

и тя

във ъглите на стаята

от духа на стените

гласове и мелодия

със погалване нощем

когато сънят е с очите й

и одеалата завиват

със топло докосване

с мекота на електрически вълни.

Вълшебството във въздуха

диханията на щастието

имат цвят и образ

върху сърцата ни ще изплуват години

спокойствието на детски смях

до снежинки в косите

със приказки за зима

и планински къщурки.

Уморени няма да бъдем

и всичко е в нея

и дните и нощите

и отминаващото

като листата на есен

ветровете събрали в шарките си

ще заспиваме

ще заспиваме

ще заспиваме

а утрото мирише на кафе и целувки.

Розите съществуват в градина прекрасна

те са ленивите котараци на любовта

нахранени и мъркащи

пухкави същества

със сладост по мустаците

И в пътя през полето

ще ме очароват краските на нощно безлуние,

където сме заедно с моята скитница,

между градове и техните скрити перверзии.

Тихи, съвсем леко стъпващи

за да не се изплашим

през това което е залеза

в затворено пространство

за погледи

съвсем малки

и скрити в себе си

като едно

двамата.

Ще прекарам пръсти по косата си

във някоя вечер

после дълго ще я сънувам

със отворени очи

и листа ще носи името й

и ще бъде за нея написано

по устните й отпечатък

от дълго притискане

от моите устни

във тези бълнуващи цветя

ще изплуват букви

като редове от черни ласки

Минаващото е в мисли за тебе,

нечовешкият вик се стича в гърлото ми

аз, толкова мил - нежно разкъсвам,

а от скалата ревът ще е песен прощална

за изкривени мечти по вените;

при реката и нейните вирове

удавниците са отпуснати,

сини трупове в кислорода на рибите.

Дали моето далечно мечтание ще те докосне

като стопяващи се образи,

почувствала удоволствието

да те усещам със върха на пръстите си,

да наранявам кожата ти,

да те имам в тялото си.

В болезнено бълнуване

в нереалност

тя ме покрива

тихата любов

на устните ти. 


Александър Захариев