Страхувам се, че няма да успея
безстрашно
свойте дни да изживея.
Че може да се люшна в труден миг -
очи прикрил,
преглътнал своя вик,
готов сърце и мисъл да заложа,
за да спася
безценната си кожа...
Да наблюдавам тих и примирен
как Злото
се разхожда покрай мен,
да бъда жив, но с устни побелели
да шепна,
че играта то печели,
че има право дръзкият му ход,
че жалкият живот
е пак живот...
А всъщност след мига коварно кратък
да бъда не човек,
а блед остатък,
загубил свойте чувства, глас и смях.
И своя страх загубил -
точно този страх.
Георги Константинов
че не вярвам в бога.
Ти, чудото на материята,
рядко ми протягаш ръка.
Трябвал ми е бог
в минути на страх и тревога -
да му прошепна възхвала,
със гняв да го отрека...
А така двама с тебе
в най-реалния свят сме попаднали.
Тичат потни мечтите ни,
в сълзите ни стронций снове.
Такива сме земните хора -
нито животни, нито ангели
(както са писали теолозите
през средните векове).
Неведнъж съм повтарял:
Богът е мойто незнание.
Но кажи ми - колко неща
за тебе и себе си знам?
Свойте истински боли
лекуваме с общо мълчание.
Само в гората зелена
съм плакал и пял като в храм.
Знам, че слабите духом
още вярват в небесни легенди.
Аз вярвам само,
че пак ще се срещнем, макар и за час.
Да си стиснем ръцете,
в очите си да погледнем...
Ако има бог -
нека той да повярва в нас.
Георги Константинов
