Докато сънуваме,

докато ядем,

докато гримасничим

под своите маски -

на нашата

синя планета

всеки ден

сто километра земя

се превръщат в пустиня.

Неусетно пожълтява

земният атлас.

По древните хълмове

тръгват сипеи...

Сахара настъпва към нас!

Сахара в тревите.

Сахара в горите.

Сахара в душите...

Приижда суша

в човешкия пейзаж.

Увяхват чувствата.

И хуморът бяга...

А хуморът, точно той,

е последният ни шанс.

(Хумор

на латински

значи

Влага).








Георги Константинов

Ти пристигна, сребриста опашка развеяла...
Не успях да те видя,
комето Халеева.

Със оптична тръба не будувах на хребета.
Нямах време за тебе,
връстниче на времето.

Може би над главата ми тихо прелиташе,
ала земните грижи
кръжаха в очите ми.

Не можах да те зърна над снежните склонове -
градовете ми пречеха
с думи неонови,
самолети ме люшкаха в утринни облаци...

И така се разминахме -
като любовници.
Не успях да те видя,
комето сияеща...

Но и ти не видя мене в края на краищата.
Вече тази възможност
едва ли ще имаш ти
след стотина години... При другото идване.

Далеч от делничния бит,
далеч от думи неразбрани -
шосето като черен бинт
превързва тихите ми рани.

Един разлюшкан автобус
извън мъглата ме извежда...
И слизам на завоя пуст,
повикан от една надежда.

Сега към себе си вървя.
Не нося шапка. Нито шлифер.
И дъжд по моята глава
почуква със потаен шифър.

Той може би ще разбере
защо се лутам без причина -
дъждът, роднина на море,
на горди облаци роднина...

Нагазвам в мократа трева.
Ръце размахвам сред простора...
И уж към себе си вървя,
а хора търся, други хора.