Подлостта

            е грехът човешки,

            който още не съм разбрал...

            Да живееш от чужди грешки.

            Да се трудиш за чужд провал.

            Да се радваш, че онзи плаче,

            съкрушен от твойта мълва...

            Да си първи

            по втория начин -

            даже всички да знаят това.

            Да прегръщаш лъжа и истина,

            стига полза да има там.

            Да те мъчи завист искрена

            към подлец,

            от теб по-голям...

            Е, това не разбрах в живота си.

            Не владея този секрет...

            Пък и нямам време за подлости -

            с много други неща съм зает.

Георги Константинов

Цял живот
подлостта ме притиска -
как да мисля,
кога да се смея...
И тъмнее от гняв,
че не иска
да приличам и аз
на нея.

Цял живот
подлостта ме преследва...
Ала жив съм.
Не падам. Не плача.
В този свят
най-свободна е жертвата.
И до гроб е поробен
палачът.

Георги Константинов

Мълчанието приближава,
пришпорило небето с бронзови звезди.
Къде са думите
и кой сега ще потвърди,
че са зелени клоните,
а пръстта - кафява?
О, съвременни рицари,
колко тънка броня е иронията!
Обидата ти прави лека драскотина,
но стрелата е отровна...
Душата се разпада на атоми,
а ти крачиш,
облечен в лъскав мрак,
сложил за случая
най-новата усмивка.

Има нещо, което
ще гадая до гроба -
как човекът превръща
любовта си във злоба?

Как настава в сърцето
тази тъжна промяна -
вместо песен на славей,
тъмен крясък на врана?

Как щастливата глътка
до отровата стига?
Как прегръдката нежна
става тежка верига?

Има нещо в простора,
непонятно за мене...
Обяснете ми, хора,
от любов озлобени -

как сърцето обича
само няколко мига?...
Злоба има за всички.
Любовта не достига