"АМТРАК"
"Повечето хора са други хора."
Оскар Уайлд
Едни релси разделят
гарата от пристанището.
Морето притъмнява.
А небето не се вижда
от чакалнята.
Пътниците са малко:
Аз, моят син и моят внук -
на едната пейка.
А на другата -
някакъв мой връстник
с двете си дъщери.
Той прилича на актьор
от старата школа.
С тази широкопола
шапка над очите,
с тези лачени ботуши
и замръзнала усмивка
би могъл да играе
във всякакъв филм.
Но предпочел да играе
във всякакъв живот.
По едно време бръкна
във вътрешния си джоб.
Извади чекова книжка.
Явно беше обмислил
всичко преди това.
Подписа бързо
и даде на двете
без излишни приказки.
Те провериха цифрите.
Сигурно бяха едни и същи,
защото му благодариха
по един и същи начин.
Той кимна
и си отвори вестника.
Едната дъщеря се зачете
в черна книга, вероятно
пътна Библия.
Другата си имаше списание,
"Ридър дайджест" или нещо
още по-блудкаво.
А аз стисках ръката на сина
и рамото на внука.
Като че ли можех да ги задържа.
И бръщолевех тихи,
нежни глупости.
Тогава дойде
проклетият "Амтрак" -
влак със звук на болест
и шум на прекъсване
между две действия.
Целунахме се силно
на стъпалата на вагона,
на вратата на нашето незнание.
Като че ли ги изпращах на училище.
Когато се обърнах,
другите ги нямаше.
Едни релси делят
този свят от другите.
Матей Шопкин
В гонитба с часовете
години съм пропуснал.
От търсене на радост
що болка съм събрал!
Най-тихата самотност
сред хора съм почувствал.
И моят вик за близост
в самотност е узрял.
Спокоен съм оставал
сред шумовете празни.
Под облаците вечни
вървял съм променен.
От тъмен гняв съм плакал
в най- хубавия празник.
И празнично съм тръгвал
към делничния ден.
От своя връх съм слизал
в безкрайното начало.
И бързо съм превръщал
тъгата във шега...
Но няма да ви кажа,
че черното е бяло.
По черен път поемам
високо- към снега.
Автор - неизвестен
