Отдавна, много отдавна, в Древността, хората на земята били малко. Макар и да живеели в групи, те прекарвали деня си предимно сами със себе си. За еволюцията не знаели нищо, земята им изглеждала плоска, а небето – без край. Хората събирали плодове и семена, ловували, за да се прехранват, но и наблюдавали околния свят, дивели се на закономерностите в него и всяко впечатление намирало трайно място в паметта им и всяко познание ставало част от тяхното същество и променяло живота им веднага.
По онова време Страхът бил непознат, а Любовта – ежедневие. Думите, с които древните общували помежду си били простички и ясни, появявали се спонтанно и носели послание, разбираемо от всички.
С опита на хората се увеличили техните умения и сръчността им. Обичайните занимания, осигуряващи нуждите на тялото от храна и подслон, намалили продължителността си. Така човеците от Древността познали бездействието. С будни сетива, свободни от цели и представи, те станали свидетели на раждането на формите, тяхното съществуване и смъртта им. Виждали създаващото да се разроява в създаденото като се променя непрестанно.
Мигът станал различим – вече имал нюанси и протяжност. Денят се разграничил от нощта, земята – от водата, растенията – от животните, човек – от човека, тук и сега – от там и тогава. Възникнали времето и пространството.
Хората наблюдавали и собствените си тела и чувства. Сравнявали ги, въздействали им, моделирали ги, назовавали ги. Езикът на общуване се обогатил. Думите загубили многозначността си. Вече не предавали само емоции, а предизвиквали настроения и променяли ситуации. Древните се осъзнали като сътворители. Споделяли помежду си разбраното и сложили началото на Знанието за себе си и заобикалящото ги. Нарекли го Битие. А също и Тайното слово, заради удивителния му характер да се разкрива в миг, от неявно да става явно, от невидимо – видимо, тъй както и звездите върху потъмняващото небе привечер и точно като тях да се стопява в ярката светлина на ежедневните събития.
После се появили знаците – кратък запис на изживяванията, водещи до разбирането, – подредбата им в Писания, а с тях и тълкуванията им. Родило се Новото време. Мислите закръжили около човека още с раждането му. С някои от тях той свиквал. Наричал ги истини. Приемал ги за свои. Привързвал се към тях. Други отхвърлял категорично – били вън от майчиния му език. Тогава точно се появили чувството за липса на цялостност, копнежът за завършеност и съмнението. Възникнали първите въпроси, а след тях още и още. Човекът от Новото време се взрял в Писанията и потърсил отговори. Така прочетеното и чутото от другите изпреварило собствения опит, поради което разбирането станало рядкост. Свежестта и единствеността на мига били заменени от възторга на описанието и препреживяването. Човекът започвал да съпоставя и класифицира малко след началото на случващото се и продължавал да го премисля дълго след края му.
Думите създали невидима преграда за сетивата и хората от Новото време се намерили затворени в пашкула на вече назованото, което нарекли Света. А в него натрупването на знания се смятало за висша цел на съществуването, за отличителен белег на човеците, а тялото – за инструмент на познанието. Продължителността на собствения живот придобила особена важност. Сянката на смъртта се оформила плътна и застрашителна. Страхът станал зрим за човека и завладял сърцето му. Мислите трескаво запрепускали в ума му. Бездействието – неконтролируемо, непредсказуемо и плодотворно, станало опасно, покоят и благостта – невъзможни. Миналото изглеждало безгрижно, настоящето – нетрайно, а бъдещето – неясно.
Човеците се скупчили и потърсили сигурност в общността и ясните правила на живот. Върху езика наложили строг контрол. Някои мисли обявили за греховни. Преследвали и наказвали онези хора, които ги изричали. Други – повтаряли до обезсмисляне, без право на съмнение. Така възникнали традициите.
Създали игрите за запълване на времето, а надпреварата помежду им поддържала вниманието будно, а чувствата силни. Победата и загубата се превърнали в мерни единици за съществуване. Удоволствието и насладата, получавани от сетивата, останали достижимите житейски цели. Те били търсени навсякъде и добивани всячески. Писанията на Древните зазвучали безсмислено и се тълкували произволно.
"Да видя, да пипна, да вкуся, да притежавам" станало веруюто на хората. В негово име те се обединявали за кратко, водели битки до смърт, мамели се един друг, унищожавали всичко около себе си.
И докато умът на човека бил зает с гонитбата на славата, с борбата с безсилието, с горчивината на забвението, с мъката на неудовлетвореността, в сърцето му зацарували гордостта, алчността, завистта, омразата. Любовта се превърнала във възможност. Красотата на сътворението и вечната промяна помръкнала в очите му, а пожарът на хаоса сякаш погълнал Света.
Но случвало се човек, изтерзан от планове и желания да се отдели за кратко от общността. Понякога, в самота, мислите си отивали и тишината го докосвала. Тогава тялото се отпускало и блаженството на простото съществуване ставало осезаемо. Човекът, смаян, а после възторгнат, се връщал при другите, за да сподели. След това се опитвал да достигне онова състояние отново, но рядко сполучвал дори бегло наподобяване. Обладан от новото желание, човекът създавал Движение, намирал съратници, за да променят външните условия и създадат предпоставки за специалното изживяване. Забранени мисли ставали предпочитани от тях, често използваните били заклеймявани. “Светло бъдеще”, “свободни хора”, “революционно мислене”, “нов живот” навлизали в речника на човеците, омайвали ги, давали им сили в борбата с “отминаващото време”, “робската психика”, “закостенялото мислене”, “стария живот”.
После полека лека нетрадиционното в мечтите ставало обичайното в живота. Бъдещето се превръщало в настояще, загубвайки примамливия си чар, а миналото се обгръщало във воала на забравата, носталгията и опрощението.
Но макар и рядко, случвало се някой човек да остане с покоя по-дълго. Толкова дълго, че да забележи как чувствата и съпровождащите ги думи се появяват и стопяват. Понякога такъв човек правел и други лични открития, но тъй като вече се съмнявал в способността на словото да изразява и предава точно, не се опитвал да ги описва. На любопитните казвал: "Ти си Знанието. Ти си самото Знание и няма друго, вън от теб."
По незабележим начин този човек ставал притегателен център за обърканите и отчаяните. Те идвали при него, за да споделят деня му в мир.
Рядко, много, много рядко, когато силно безпокойство обхващало обкръжението му, човекът проговарял с усмивка: “Няма хаос и няма пожар, защото го няма Светът.”
Даринка Пенева
