Постинг
10.12.2007 12:55 -
.........................
Поникваща тревичка
кънти в ушите
и ме оглушава. В тихото
и славеите се заслушаха. Тишината -
цикада
онемяла за миг. И в тишината има вик -
човек разбира постепенно всичко. Посегнах тишината да усетя.
Бе само светлина от
сомнамбулната луна. Тишината е мечта
по децата ми пораснали. Грамофончето е оглушено -
паднала е капчица във него. Тишина -
поражение на звука
или мимикрия на крясъка? Огърлица на самотата -
капките на развалената чешма. Тишина - две латинки
си продумаха. Безмълвието на безизразна луна
като пътен знак
за никъде. Светулките - отвени песъчинки
от часовника на тишината. Един щурец наум си свири.
Съвършено тихо е. Да не събуди тишината
и розата се посвени
да разцъфти. Тишина -
Еолова арфа без вятър... Тишината - хор от костенурки.
Заболяха ме ушите. Два охлюва въздишаха безшумно,
а през небесната ключалка,
стаила дъх,
надничаше луната. Тишина - капчица събудена
във края на листото,
миг преди
да се търкулне на тревата. - Вятърът, заслушан в себе си
е тишина, -
две перушинки си пошепнаха. Дори примигването на клепача
е драскотина
върху кожата на тишината. Безмълвие,
беззвучие,
и тишина,
луни еднакви
и слънца еднакви.Нима животът ни не се е състоял
и нищо ли наистина не се е случило? Толкова почтена тишина,
че даже никаквата сврака
се засрами от гласа си. Тишината е усилие на времето
да заличи от себе си
следите му безволни. Съсък на коса във тишината.
Време ли е вече? Две трапчинки се усмихваха.
- Каква симетрия съм сътворил! -
си рече Бог. Тихо.
Сянка
от криле на спяща пеперуда. Една светулка
потропа любопитно
в тишината ми.
Това бе всичко. На буквите мълчанието,
преди да станат
думи,
ужасява. Нямо време.
Толкова тихо,
че сякаш и тишината
я няма. На вкаменената луна шумът
на нокти
ме изправи. Прохладна тишина.
Дочувам стъпките на самовили.
И чакам. Тишината е
затъкната със мъх валдхорна
или
тромпет без Сачмо. Разрошено море,
а в дълбините - търпелива тишина.
Но докога ли? Приливът - копнежът на
луната към земята.
А отливът? Изпепелена жълта тишина
и бледия език
на умореното море,
облизващ пясъка. Кукумявка се оплете в тишината.
И я разкъса. Нажужена от пчели тишина.
Пладне. Зелени капчици от пот,
избили
по хлъзгавите камъни
от кладенеца
на съня ми. Тишината е глътка ментовка,
недокосната от върха на езика ми. Призори тишината си тръгна
с росни нозе
и ми изневери
с вика на петела. Звезден прах е тишината,
полепен
по черните светулки. - Скандална тишина -
си рече дискотеката.
А после се провикна дрезгаво. По опънатия барабан на тишината
потропва със копито
кончето на пулса ми.
Не съм самичък. Песента на тишината е стаена
в нямото звънче
на възторжена овца,
загледана в звездите. На тишината й беше самотно.
Помоли ме за вик. Ужаси се тишината
защо е луничава,
взряна в огледалото на нощното небе.
Нали бе чернокоса? Веднъж черната кожа на тишината
имаше вкус
на роза. Какво е тишината? -
запита ме едно глухарче.,
но духна вятър
и го разпиля. Полегнала вълна на пясъка,
задрямал вятър
и
беглата следа
от стъпка на луна. Такава тишина,
че капките роса върху тревите
са излишни. Благодатна древна тишина.
Кънти морето. - Забързаните мълчаливи мравки
не оглушават ли от тишината си? -
замисли се един щурец. Тишина
и
празно огледало
гладно
за лицето ти. Ще ми е мъчно
за дървото,
тичащо задъхано
по ливада, наклонена към морето.
Ще ми е мъчно
и когато
няма да го има. Едно магаре
зад дерето
помисли, че е кораб
и акостира в тишината. - Провинциална тишина! -
възмути се мидата
и се затвори в себе си.
А тъй й се танцуваше. Какво по-хубаво
във жегата
от глътка тишина,
стаена
в изпотена бирена бутилка. Един щурец
не разбра тишината
но плахо се опита да я обясни. Невероятно щедра тишина.
Пожелай си нещо хубаво! В колофона ли е скрит
на цигулката звука
или в пръстите
на Паганини. Самоуверено започнах да броя щурците
през нощта,
но не можах да преброя
дори един. - Измори ме Човекът - рече си Бог
и тишината създаде. Нещо гръмна в тишината -
паяче
оплело се е
в мрежата си. Когато поиска
дъждовната капка
може да стане и лед,
но перушинката -
никога
птица. КРЪСТЮ ПАСТУХОВ
кънти в ушите
и ме оглушава. В тихото
и славеите се заслушаха. Тишината -
цикада
онемяла за миг. И в тишината има вик -
човек разбира постепенно всичко. Посегнах тишината да усетя.
Бе само светлина от
сомнамбулната луна. Тишината е мечта
по децата ми пораснали. Грамофончето е оглушено -
паднала е капчица във него. Тишина -
поражение на звука
или мимикрия на крясъка? Огърлица на самотата -
капките на развалената чешма. Тишина - две латинки
си продумаха. Безмълвието на безизразна луна
като пътен знак
за никъде. Светулките - отвени песъчинки
от часовника на тишината. Един щурец наум си свири.
Съвършено тихо е. Да не събуди тишината
и розата се посвени
да разцъфти. Тишина -
Еолова арфа без вятър... Тишината - хор от костенурки.
Заболяха ме ушите. Два охлюва въздишаха безшумно,
а през небесната ключалка,
стаила дъх,
надничаше луната. Тишина - капчица събудена
във края на листото,
миг преди
да се търкулне на тревата. - Вятърът, заслушан в себе си
е тишина, -
две перушинки си пошепнаха. Дори примигването на клепача
е драскотина
върху кожата на тишината. Безмълвие,
беззвучие,
и тишина,
луни еднакви
и слънца еднакви.Нима животът ни не се е състоял
и нищо ли наистина не се е случило? Толкова почтена тишина,
че даже никаквата сврака
се засрами от гласа си. Тишината е усилие на времето
да заличи от себе си
следите му безволни. Съсък на коса във тишината.
Време ли е вече? Две трапчинки се усмихваха.
- Каква симетрия съм сътворил! -
си рече Бог. Тихо.
Сянка
от криле на спяща пеперуда. Една светулка
потропа любопитно
в тишината ми.
Това бе всичко. На буквите мълчанието,
преди да станат
думи,
ужасява. Нямо време.
Толкова тихо,
че сякаш и тишината
я няма. На вкаменената луна шумът
на нокти
ме изправи. Прохладна тишина.
Дочувам стъпките на самовили.
И чакам. Тишината е
затъкната със мъх валдхорна
или
тромпет без Сачмо. Разрошено море,
а в дълбините - търпелива тишина.
Но докога ли? Приливът - копнежът на
луната към земята.
А отливът? Изпепелена жълта тишина
и бледия език
на умореното море,
облизващ пясъка. Кукумявка се оплете в тишината.
И я разкъса. Нажужена от пчели тишина.
Пладне. Зелени капчици от пот,
избили
по хлъзгавите камъни
от кладенеца
на съня ми. Тишината е глътка ментовка,
недокосната от върха на езика ми. Призори тишината си тръгна
с росни нозе
и ми изневери
с вика на петела. Звезден прах е тишината,
полепен
по черните светулки. - Скандална тишина -
си рече дискотеката.
А после се провикна дрезгаво. По опънатия барабан на тишината
потропва със копито
кончето на пулса ми.
Не съм самичък. Песента на тишината е стаена
в нямото звънче
на възторжена овца,
загледана в звездите. На тишината й беше самотно.
Помоли ме за вик. Ужаси се тишината
защо е луничава,
взряна в огледалото на нощното небе.
Нали бе чернокоса? Веднъж черната кожа на тишината
имаше вкус
на роза. Какво е тишината? -
запита ме едно глухарче.,
но духна вятър
и го разпиля. Полегнала вълна на пясъка,
задрямал вятър
и
беглата следа
от стъпка на луна. Такава тишина,
че капките роса върху тревите
са излишни. Благодатна древна тишина.
Кънти морето. - Забързаните мълчаливи мравки
не оглушават ли от тишината си? -
замисли се един щурец. Тишина
и
празно огледало
гладно
за лицето ти. Ще ми е мъчно
за дървото,
тичащо задъхано
по ливада, наклонена към морето.
Ще ми е мъчно
и когато
няма да го има. Едно магаре
зад дерето
помисли, че е кораб
и акостира в тишината. - Провинциална тишина! -
възмути се мидата
и се затвори в себе си.
А тъй й се танцуваше. Какво по-хубаво
във жегата
от глътка тишина,
стаена
в изпотена бирена бутилка. Един щурец
не разбра тишината
но плахо се опита да я обясни. Невероятно щедра тишина.
Пожелай си нещо хубаво! В колофона ли е скрит
на цигулката звука
или в пръстите
на Паганини. Самоуверено започнах да броя щурците
през нощта,
но не можах да преброя
дори един. - Измори ме Човекът - рече си Бог
и тишината създаде. Нещо гръмна в тишината -
паяче
оплело се е
в мрежата си. Когато поиска
дъждовната капка
може да стане и лед,
но перушинката -
никога
птица. КРЪСТЮ ПАСТУХОВ
Търсене
Блогрол