Всичко се случва в името на оцеляването. Оцеляването, физическото оцеляване се изпълва със смисъл когато гладът настъпва...настъпва недоверие с подозрителни погледи и мазни, празни, иначе любезни усмивки. Дори преодолян физически, гладът остава, става навик - глад за още; хроничен глад породен от усещането на вътрешната празнота...

Иска ти се да оцелееш, да просперираш. Всичко се заплаща ; времената били такива. Какава е цената на душата , това за сега не се обявява на търг. Фауст не е модерен.
Нещастието винаги е лошо стечение на обстоятелствата, поне така ти се иска, другото е нежелателно, другото е признание че отдавна вървиш срещу себе си. Тръгнал си без да знаеш кой си; докато не се изправиш пред твоите/своите отломки. Опитваш се да ги събереш, опитваш се да се събереш... лепиш парчетата с пресъхнала слюнка. Другите не забелязват; ти не ги забелязваш. Докато някой не посегне към слепената ти цялост. От корема тръгва възмущение, готов си да убиваш. Подтискаш си инстинкта, отровата е във кръвта ти. Стига мозъка. Градация на мазохизъм. Садист към самия себе си. Какво и колко тряба да се изтърпи; докога... приемаш си съдбата. Било писано. Не смееш да пропишеш, пропиваш се. Като много други, нормално е, времената били такива...тежки. тежестта не намалява. Причернява ти. Някой ти стои на пътя, случайно, без да подозира. Твоят път се е оказал невидим, Жалко. Жалко за другия. Ти разбираш по-късно, малко е късно. Докато не застанеш на нечий път. Без да забележиш. . .

Венцислав Занков