Като обикаляш из малката ни с форма на ощавена кожа страна  не може  да не се изпълни сърцето ти с гордост ,че земята ни е богата с много красиви места и ,че по тях са живели много духовно извисени хора – един съградил чешма,друг обрекъл  живота си за свободата на сънародниците си,трети дал средства за сътворяване на Божи храм и т.н. Трябва по-често  да си спомняме за своето наследство ,за да не забравяме  кои сме и да се замислим,а нас с какво ще ни запомнят...

 

"Бащино огнище не забравяй,
стари обичаи не презирай"
Георги С. Раковски

Етъра – мястото,на което отдавна си бил,но още пазиш спомена за него.

 

Архитектурно-етнографския комплекс "Етър" е първият по рода си музей в България,открит на 7.09.1964 г. Идеята за създаването на Етъра преднадлежи на Лазар Донков -" да се създаде действащ музей на открито.... за да може миналото да стане видимо, лесно за възприемане и разбиране, да може да се съхрани това огромно национално богатство."

 

 

Тук се намира единствената в България сбирка на народна техника на вода, съдържаща 10 обекта. Затова водното колело е емблема на Етъра.

 

 

Етъра е умален вариант на някогашно Габрово.Сякаш се докосваш до миналото,съпреживявайки го.В Етъра занаятчията произвежда и сам продава изделията си. Така посетителите могат да наблюдават старинната технология, оригиналните инструменти, да разговарят с майсторите и да отнесат със себе си ръчно изработен предмет.Атмосферата те завладява .

Хапваш симид и слушаш ромона на водата или чуруликането на птичките,премесено  със свирките на децата,сполучливо имитиращи ги.Гледаш хората,които перат килимите си,губерите и после ги нареждат като шарени мъниста да съхнат.Наслаждаваш се на човешката суетня.Етъра е като възрожденско градче,но с  тази разлика ,че тук хората идват и си отиват,за да дойдат други и това поражда чувството за космополитизъм на това сякаш застинало в миналото място.

 

Лазар Донков построява тази чешма.

 

А до нея  е този надпис.

 

 

Соколски манастир – това беше целта на пътуването ни,мястото,на което не сме били и което очакваше да бъде открито и от нас..Всичко-природата,тишината,спокойствието и вълшебството на манастирската обител ни омагьоса.

 

През 1833 година монасите Йосиф и Агапий от Троянския манастир, на­мерили усамотение именно тук в една от пещерите на древ­ната скална обител. Така било положено началото на нов ма­настир, който много скоро се превърнал в най-голямото ре­лигиозно средище в Габровско.

    Двамата избират каменната тераса пред Соколовата пещера за място на новия манастир и издълбават първата църква във варовиковата скала. Църквата е малка и дървена, а до нея е построена дървена къща за живеене. Всичко е готово през януари 1833г, а освещаването е направено от търновския митрополит Иларион Критски на 15-ти август 1834г.
 На следващата  година със средствата и труда на балканджиите от Етъра и Нова махала бил изграден нов храм. Това е първата от няколкото големи манастирски църкви, които майстор Константин е изградил през 30-те години в сред­ния дял на Стара планина.

     Сегашната църква е построена през 1834г., като стенописите от вътрешната и външната й страна са нарисувани през 1862г. от поп Павел и сина му Николай. Иконостасът също е изработен през 1862г. от тревненски майстори, а храмовата икона е рисувана от известния габровски живописец Христо Цокев. Паралелно със строителството на църквата било издигнато малко монашеско крило, разположено върху платото над скал­ната тераса.
В тази сграда още при завършването й било открито килийно училище , в което по-късно учителствал народният будител Неофит Бозвели. През 1860 година над голямата пещера зад черквата бил издигнат параклис. Така пещерата и параклиса офор­мили двуетажна костница.

Едновременно с Костницата била изградена оградата към скалния отвес. Със своята вълнообраз­на корона, виеща се над елегантни сводови пробиви, тя предс­тавлява едно от големите архитектурни постижения на бъл­гарското Възраждане. Вероятно Костницата и оградата са де­ло на дряновския строител Никола Фичев. Безспорно е че през 1868 година той издигнал със свои средства в двора на манастира известната Соколска чешма. Това е единственият манастир, където вместо църква срещу входа е изградена  чешма с осем чучура. Тя има внушителни размери - 5,40 м височина заедно с кръста и диаметър на покрива - 3,60 м. Пластичните каменни соколи, изваяни в ъглите на чешмата са символи на обесените от турците две години по-рано българи от четата на капитан дядо Никола.

Както и повечето други манастири, Соколската обител е тясно свързана и с освободителната борба на българския народ. През 1865г. тук е осветено знамето на четата на Капитан Дядо Никола, а на 1-ви май, 1876г. манастирът служи за сборен пункт на габровските участници в Априлското възстание, предвождани от Цанко Дюстабанов.

         През Руско-турската Освободителна война манастирска­та управа предоставила част от сградите за лазарет на руската армия.
Едноетажната гостоприемница до най-старото монашеско крило е била построена след Освобождението, в 1890 година.
В началото на XX век стихиен пожар унищожил почти целия ос­новен жилищен корпус на манастира. По-късно, той бил възста­новен въз основа на стари снимки почти в автентичния му вид.Преданията говорят, че манастирът е съществувал още през Средновековието, но днешния си облик е получил в пе­риода на Възраждането.

 От основаването си до 1959г. манастирът е бил мъжки, а след незаконното взривяване на Габровския девически манастир през август 1959г. монахините са преместени тук, превръщайки го в женски.

  Целият манастир, включително и стенописите, са реставрирани наскоро с финансова помощ от Европейския съюз. Соколският манастир е обявен през 1973 г. за историческа местност, през 2002 г. е прекатегоризиран в защитена местност и обявен за паметник на културата от национално значение.

Трябва да се  пие за късмет от всички чучурчета на чешмата.Но нали е суша само от едното тече тънка струйка. Красивата градина е отлично поддържана от монахините.До църквата има параклис ,където от скалата се стича на капки лековита  според вярващи вода.А гледката наоколо е невероятно красива.Чист въздух ,омиротворяваща тишина ,красив пейзаж и храм на българщината .Какво друго би могъл да искаш?Почивка за очите и душата.Има за всеки по нещо.Извън манастира има една голяма поляна с люлки и катерушки за децата ,с  дървени маси и пейки за възрастните ,които обичат явно да си правят цър-пър тук .

 

И един монах.

 

Тръгваш си със задоволството,че си открил още едно любимо кътче за отмора ,което ще очаква да изпълниш тихо прошепнатото обещание  да се  върнеш отново.

 

 

Лясковски  манастир – случайно посетеното място по пътя към дома ,но в това очевидно няма нищо случайно.

 

Петропавловският манастир (известен още и като Лясковски) е един от 14-те манастира в околностите на Велико Търново, които са били построени по време на Второто българско царство (12-14-ти век). Манастирът, кръстен на Светите братя Петър и Павел, е един от най-добре запазените манастири от това време, за което със сигурност е допринесла неговата недостъпност. Манастирът и особено неговата 31-метрова камбанария се открояват забележимо на фона на хоризонта, напомняйки на тайнствен средновековен замък. Когато  човек се изкачи до манастира, терасата му разкрива великолепна гледка.

Преданието разказва, че е основан по времето на Втората българска държава от братята Петър и Асен. Върху хълма с внушителната скала някога е имало крепост, която пазела владенията на Асеновци. В нея е подготвено въстанието през 1185 г. за освобождението на България от византийско иго. Асеновци построяват манастира в знак на благодарност, че въстанието е успяло.

През робството манастирът многократно е опожаряван и разграбван, а след това възстановяван.

През 1662 г. той е въздигнат, но дълго е управляван от гръцки владика, който изгонил българските монаси и настанил гръцки игумен и гръцки монаси. Църковната борба донесла духовна свобода на манастира. Гърците били изгонени.

През тази 1662 г. манастирът става известен и извън пределите на Османската империя. Руският император Петър Велики го дарява с позлатено Евангелие и Кивот. Монасите от манастира преписвали тайно "История славянобългарска" на Паисий.

По време на турското робство манастирът става място за организирането на няколко революционни бунта. През 1700 г. тук се подготвя въстанието на търновската вдовица Мара начело със сина й  Стоян и Мирчо войвода. Съзаклятник е бил игуменът на манастира Софроний (Мариното въстание). Въстанието било разбито от Карджалъ Омер паша. Манастирът разтваря гостоприемни врати на Софроний Врачански, Неофит Бозаели, Георги Сава Раковски. През далечната 1856 г. капитан Дядо Никола повежда тринадесет четници към Габровския балкан.

На 15 юни 1862 г. хаджи Ставрий организира буна със седемдесет юнаци. Бунтът не успява. Манастирът запустява за дълго поради факта, че игуменът хаджи Теодосий и брат му хаджи Йоасаф са заточени в Диарбекир, а монасите – затворени. През април 1869 г. Васил Левски тайно пристига в манастира и основава в Лясковец революционен комитет, а през 1872 преминава отново с Ангел Кънчев. Апостолите на Великотърновския революционен окръг намират убежище тук (отец Матей Преображенски-Миткалото, Георги Измирлиев, Иван Панов Семерджиев, Бачо Киро Петров, Христо Иванов-Големия). Петият известен в историята на манастира игумен е архимандрит Максим Райкович (1835-1850). Това е началото игумени на манастира да бъдат само българи.

През 1874 г. митрополит Иларион Макариополски организира първото духовно училище в България, след учредяването на българската Екзархия. Ректор е бил Недю Жеков, а сред учениците е бъдещият професор Васил Златарски. Семинарията продължава дейността си и след освобождението до 1885 година.

През 1878 г. славянският благотворителен комитет урежда в манастира сиропиталище за пострадалите с управител Добри Войников.

По време на Стамболовия режим (1893) тук е заточен Търновският митрополит Климент (Васил Друмев).

Голямото земетресение през 1913 г. и избухналият пожар разрушават манастирската черква и историческите постройки. Останали здрави само новите сгради на семинарията (дело на дряновския майстор Уста Маньо). До голяма степен са запазени в автентичния си вид и сега. Заличени и погубени са скъпи творби на изобразителното изкуство.

Продължителна е реставрацията на манастира. На 31 метра над земята се извисява манастирската камбанария, а часовникът под нея е подарен от родолюбивата лясковчанка Мария Генова ,живееща в Швейцария.

/ Информацията за Лясковския манастир е от  книгата на Атанас Сивков "Манастирите в България. Туристически маршрути" /

 

Благодаря за възможността да се докосна до тези красиви места съхранили българския дух! Няма да загине България докато носим в себе си спомена за корените ни и миналото. Да не заабравяме никога заветът оставен ни от Г.С. Раковски "Бащино огнище не забравяй,стари обичаи не презирай!" Още един път поздрави! Приятна вечер!

balgaria e krasavica - za tozi , koito ima ochi da ia vidi.