Аз мислех, че съм я вече постигнал, защото светът ми изглеждаше сега хубав, слънцето ме привличаше, както и хората, които вървяха около мене; аз се радвах като дете. Но това все още не беше простотата, за която искам да говоря сега. Аз бях само много близо до нея.
Трябваше да разбера по-късно, че радостта се съчетава с простотата, както и страданието. И тежко на онези наистина, които не ще могат никога да страдат и да се радват с простота, които не ще имат вече силата да заживеят безизкуствено.
В началото аз исках да избягам от предишния живот, където имаше малко мъчителни наслаждения, неочаквани срещи, недоразуменията в приятелството. Бяха ме излъгали, че така, воювайки срещу своя собствен живот, аз ще намеря най-сетне необходимата простота. Впрочем аз разкрих твърде скоро безсмислената лъжа, струва ми се. Защо сега аз се връщам с леко сърце при наслажденията и игрите. Недоразуменията ми с другите не изчезнаха — дори се поувеличиха малко нещо; но вече аз дишам свободно и с радост наистина. Посрещам всички случки с едно ново спокойствие, което разведрява и погледа, и мисълта заедно.
Сега мога спокойно да се отдавам на една скръб. Страхувам се понякога от опасностите, но мисълта ми не се плаши повече от страха. Вече виждам, че всички неща имат своето място и значение в човешкия живот. Страданието стана по-чисто и зад всички съжаления и изненади се установи вече завинаги моята постоянна радост на мисълта. Изключителното не съществува за мене. Нищо вече не може да наруши простотата, спечелена в съзнанието.
Понякога аз си поставям малки задачи в ежедневието, когато имам желанието и решението за това, разбира се; после отдавам почит на постигнатите успехи, изругавам, както трябва, несполуките - и от всичко това ми става наистина добре. Когато съм в затруднение, не казвам, че не съм. Прищевките на живота ме изпотяват понякога, но гледам да запазя бодрост, колкото мога.
Впрочем аз съм свободен.
Да бъдем естествени, за да бъдем прости. Бъдещето принадлежи на жизнените.
Александър Вутимски
P.S. Александър Вутимски е роден в Своге на 30.07.1919 г. Истинското му име е Александър Коцев Вутов. Още като дете се премества да живее в София, защото почти цялото му семейство е покосено от туберкулоза. През 1937 г. завършва I софийска мъжка гимназия. От 1938 г. следва класическа филология в Софийския университет и участва заедно с Ал. Геров, В. Осиковска, Л. Йорданов и Ем. Манов в издадения от тях литературен сборник "Праг", а по-късно и в литературния сборник "Жажда", но заболява от туберкулоза и след 1 година прекъсва учението си. Лекува се, но без резултат. През 1941 г. отива в санаториума в Сурдулица (Югославия), където и умира на 23.09.1943 г. Първото му отпечатано стихотворение е "Пак самичко" (1935), а първият му сериозен поетически дебют е стихотворението "Улицата" (1936). От май 1939 редовно сътрудничи в издаваното от Вл. Василев сп. "Златорог", където са публикувани най-значителните и най-зрелите стихотворения на поета, подписани с псевдонима Ал. Вутимски. Публикува и в редица периодични издания като се подписва Ал. Вутов, Ал. Коцев, Ал. Вълканов. Вутимски не успява да издаде приживе своя стихосбирка. Неиздадени остават и 15 кратки есета, писани през периода 1941-1943 г. Смятан е за един от значимите, но недобре познати български поети. Творчеството му е посветено на града и любовта, теми, в които доминира едно различно за българската поезия носталгично-меланхолно светоусещане.
