В ТОЗИ МИГ БИХ НАПРАВИЛ ЗА ТЕБЕ
чудеса.
Небеса, дървеса
тихо плачат.
Вятърът с гребен
сресва моята мокра коса.
Нямам сили да кажа: стига!
Малко тъжен съм
и много добър.
Неочаквано ме настига
един бавен женски чадър.
И под него - една непозната,
една тъмна, красива жена.
Тя върви, не избързва нататък.

И настава тишина.

Аз съзнавам защо е безшумно,
защо тя до мене мълчи.
Това се казва не с думи,
а с очи.
Слушам нейното остро дишане
под дъждовния водоскок.
Знам:
нейният чадър е излишен,
щом моят дъждобран е широк.

Чувствам силно желание у себе си
да докосна нейната коса.
Изведнъж си спомням -
за тебе
бих направил чудеса.
Изведнъж си спомням всичко.
Тротоарите. Дъждът студен.
И ти, мое малко момиче,
как мокро вървиш до мен.
Аз се дръпвам от нея.
Лудо,
отчаяно тичам презглава.
Няма смисъл да правя за теб чудо,
по-добре да направя това.

1961

Н. Йорданов