Дилън Томас

за поезията

Четете стиховете, които обичате. Не се питайте дали са значителни и дали ги очаква безсмъртие. В края на краищата какво значение има какво представлява поезията ? Ако настоявате за определение, кажете си : "Поезията е онова, което ме кара да се смея, да плачаили да се прозявам, което ме кара да правя едно, или други , или нищо" и сложете точка. За поезията е важно да й се наслаждават; колкото и трагична да е тя. За поезията е важно вечното движение зад нея, гигантският подземен поток от човешка тъга, грешки, преструвки, възторзи или невежество, колкото и невъзвишена да е идеята на отделната творба.
За да видите как едно стихотворение се е получило в техническо отношение, можете да го разгледате на съставните му части и после, когато пред вас е наредена цялата машинария - гласни , съгласни, рими и ритми - да възкликнете : "Ами да, ето ! Затова ми е въздействало така. Причината е в овладяването на майсторлъка." А всъщност сте се върнали там, откъдето сте започнали. отново се връщате към необяснимото въздействие на думите. Най-забележителните майстори винаги оставят пукнатини и пролуки в механизма на едно стихотворение, така че нещото, което не е вътре, да има откъде да се промъкне там, да пропълзи, да блесне и да изтрещи.

превод на Шурбанов :

Не си отивай кротко в тъмнината

Не си отивай кротко в тъмнината!
Преди здрача да беснее старостта!
Вий, вий срещу смъртта на светлината!

Мъдрецът, в края си приел съдбата,
не смогнал с реч да освети нощта,
не си отива кротко в тъмнината.

Добрият мъж, изхвърлен от вълната,
оставил крехките си дни в ширта,
вие срещу смъртта на светлината.

Безумецът, възседнал синевата,
разбрал, че сам е внесъл тук скръбта,
не си отива кротко в планината.

Суровият, прогледнал в слепотата
за метеорите на радостта,
вие срещу смъртта на светлината.

И ти, мой татко, сам на висотата,
ругай, ридай с плача на яростта!
Не си отивай кротко в тъмнината!
Вий, вий срещу смъртта на светлината!

Подкрепяй зрака

Подкрепяй зрака, ни забулвай лунната снага,
ни вятъра загърбвай, който по костта не вее,
но мозъка дванайсеторен свличай от кръга;
нощта обсебвай, ни служи на царя на снега,
умът на който въздуха бухлат изтънко вае
в звезди полярни с ледени висулки за лъчи.

Шепни за пролет, ни гази петльовите яйца,
ни времето обратно пак в смокините набивай,
но присади четириплода в своите селца;
в часа на скрежа бял отглеждай огнени слънца,
в черенооките градини ситен сняг засявай,
в годините на младостта – растителния век.

И бди над всичко, ни забравяй дяволската нива,
ни като кръволок по семе бухльово никни,
но към огради с ребрата си на тази планета жива;
към хора на завеяните смъртната гълчава,
о, господине мой, през пеещ облак проникни
и мандрагора изтръгни от костния ни корен.

Бушувай нечовешки над кръжащия се храст,
о, пръстен морски, ни скърби, отплавам ли на воля
от смъртните любовници далеч от всяка пръст;
но моята любов когато в костите на кръст
се люшне между птиците лъкострелчати гола,
не се върти с петела върху рошавата ос.

Ти, който даде на морето в образа му цвят
и на събрата ми от глина – образ, а в потопа
небесния ковчег напълни с цветен дубликат;
о, ти, заря на всички карти с образ непознат,
създай от мене свят сега, тъй както аз без злоба
в човешки весел лик превърнах твоя крачещ кръг.

Особено когато октомврийски вятър

Особено когато октомврийски вятър
косата ми наказва с мразовити пръсти,
под слънчевия рак ме следва на земята,
покрай морето, дето екне врява птича
и гарван простуден сред зимни съчки хрипне,
улисаното ми сърце шепне и тръпне
и сричковата кръв на думите изтича.

Потулен също в кулата на думите, се вглеждам
по хоризонта как вървят дървета
жени от думи, духовете на децата
във дълга върволица пряко парка звезден.
Да ги направя ли от гласните крайбрежия,
от дъбовите гласове или от корени
на краища трънливи в звуци неизсвирени,
да ги направя ли от водните наречия?

Иззад една саксия с папрат избуяла
часовникът върти опашка, нервен смисъл
лети в стрела през диска, утрото изказал
и ветровито време прогласил в петела.
Да ги направя ли от знаци на поляна?
Тревата, откъдето всичко в мен се взема,
се втурва през окото с червеева зима?

Особено когато октомврийски вятър
(да ги направя ли с ориснически рими
на паешки език, с уелски звънки хълми?)
наказва със юмруци от цвекло земята,
да ги направя ли от безсърдечни звуци?
Пресъхва онова сърце, в кръвта химична
разчело бурята на ярост недалечна.
Чуй край морето тези тъмногласни птици.

И смъртта ще остане без царство

И смъртта ще остане без царство.
Мъртъвците ще се слеят в голотата си,
ще се месят с луната на запад, с вятъра,
костите им ще се разпилеят в земята,
край нозете им звезди ще огяват нощта.
И да полудеят, няма да попаднат в мрак,
и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.
Влюбените ще умрат, но не и любовта.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
На морето под извивките премазани,
дълго ще лежат, що не ще гинат напразно.
Връзвани на колелото, изтезавани,
жилите им ще се скъсат, но ще издържат.
Вярата в ръцете им на две ще се сломи
ще ги пронижат еднорогите злини.
Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят.
И смъртта ще остане без царство.

Гърбушкото в парка

Гърбушкото в парка
самотен господин
с дървета и вода обграден
от отварянето на вратата
през която те пристигат всеки ден
до неделната камбанка преди мрака

хапваше си хляб от вестник измърсен
сръбваше вода от вързаната чапка
в която пясък от децата хрупка
под чучура дето мойто корабче се люшка
нощем спеше в кучешка колибка
ала никой не го върза там.

Като птиците рано идваше
като водата сядаше кротко
и Господине му викаха Хей господине
хлапетата дошли от града на разходка
и после хукваха, щом ги видеше
все по- навътре

отвъд езерото и алпинеума
додето той тръскаше вестника си след тях
през шумния зверилник на върбалака
сгърбени като него на смях
но по-далеч от пазача на парка
с острия му прът за суха шума.

И старият кучи жител
сам сред бавачки и лебеди
додето хлапаците сред върбите
изстрелваха ревящи тигри
из своите яростни погледи
в гъстак посинял от моряци

майстореше до вечерния час
снага на жена безукорно права
стройна като млад бряст
от костите си криви и стари
та там през нощта да остава
след всички вериги и катинари

цяла нощ в незастлания парк
след като шубраци и огради
птици и дървета езерото злака
и хлапетата невинни като ягоди
се дотътрят с този гръбльо кривокрак
чак до кучешката му колибка в мрака.

Един развой във небесата на сърцето

Един развой във небесата на сърцето
превръща влага в суша; златно жито
прораства в злия мраз на гроба
Един нов лъх, над вените развихрил грива,
нощта превръща в ден; кръвта изгрява
за червеевата прокоба.

Един развой в окото предвещава
мрак на костта; плодилата утроба
засмуква в себе си небитието

Едно смрачаване в небето на окото
преполовява зрака му; морето
се срива пред брега без мяра.
И семето, което брули слабините,
събира само част от плодовете,
додето вятърът примира.

И плътта и костите са ветровете
влажни и сухи; живи редом с мъртви-
два призрака - се движат пред окото.

Един развой във небесата на света ни
превръща призрак в призрак; всички тленни
на двойна сянка стават жертви.
Един развой луната в слънцето издухва,
завесата от суха кожа смъква
и ти, сърце предаваш свойте мъртви.

Онази сила дето през зелен фитил извлича цветето

Онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето
влече и моята зелена възраст; дето пръсва корените,
и мене също разрушава
И аз не мога да разкажа на приведената роза,
че зимата на мойта младост е превила.

Онази сила, дето през скалите влагата извлича,
влече и мойта кръв червена; дето пресушава струите,
превръща моите на восък.
И аз не мога да разкажа на туптящите си вени
как същата уста и ручея изсмуква.

Онази длан, дето завъртва в бистри вирове водата,
раздвижва и тресавищата; дето връзва вятъра,
и моя бял саван разпъва.
И аз не мога да разкажа на обесения клетник
как във варницата клокочи моя глина.

В самия извор времето е впило жадните си устни;
тече и се съсирва любовта; ала кръвта пролята
ще уталожи раните й.
И аз не мога да разкажа на вилнеещия вятър
как времето с небе звездите е обвило.

И аз не мога да разкажа на заровения влюбен
как по моята постеля е полазил червеят.