Тъмна е нощта, унило вятърът пищи и бие с жълти листа по прозореца. В полето куче вие зловещо. Глас някой стене в нощта. Старата върба плачевно скърца в двора.
Вратата на стаята ми полека се отвори. Влязоха една по една две беззъби, грозни баби, а след тях – младо хубаво момиче с венец от увехнали полски цветя. И трите бяха облечени в дълги бели ризи. Влязоха и седнаха зад вратата една до друга.
– Ние сме орисниците – каза едната.
– Какво търсите тук? – рекох им аз. – Нима, когато съм роден, вие не сте прокобили над люлката съдбата ми? Вие, зли жени!
Бабите злорадо се засмяха. Момичето огорчено наведе очите си.
– Синко, не сърди се, – започна другата. – Всичката ти злочестина е прокобена от това младо момиче, което върви с нас. То се смили над тебе и съзна, че е постъпило жестоко...
– Значи, тя иде да иска извинение?
– Не, тя ти носи утешение.
Младото момиче стана смутено и развълнувано.
– Ние дойдохме при теб, – рече то, – за да ти кажа тия думи: страданието възвишава духа.
Трите орисници излязоха тихо, както бяха влезли.
– Утешавайте другиго с тия приказки, – извиках възмутен след тях. – Аз познавам добре страданието. То вдига високо духа, като го тегли с въже за шията!
Глас някой отново простена в нощта.


Елин Пелин