Наоколо е тъмнина,

а ти седиш замислен в тишината.

Извън душата има светлина,

но ти избираш самотата.

Седиш, броиш минутите и чакаш

нещо да се случи, да те спре.

Да те издърпа вън от бездната, да те разтърси

и да ти каже, че така не е добре.

Желаеш някой на покаже, че му пука.

Да разбереш, че той държи на теб.

А не да гледаш хората, умиращи от скука

и борещи се, кой да каже глупост по-напред.

Ти чувстваш, отвратен си,

не ти се мисли вече. Нито миг!

Опитваш да забравиш... да не гледаш

и да не чуваш нищо, ничий вик.

Седиш на стола в празната си стая.

Вратата е заключена, прозорците ги няма

и всичко тъне в тишина...

Единствената крушка на тавана

не свети вече втори ден, наоколо е тъмнина.

Самичък с мислите си няма как да се спасиш.

Ще трябва нещо да измислиш, някак си да се спасиш.

А как да стане нямаш и представа.

"Ще видим", казваш, но... не става...

Светослава Димова