Преди милион години
там, във каменния век
съществувал първобитно
първобитният човек.
Всяка сутрин той отивал
за прехраната на лов.
Знаел само да убива
зарад кокала суров.

Чакала го в пещерата
първобитната жена.
Той стоварвал й в краката
умъртвената храна.
Озверели и зъбати
ръфали трупа със стръв
и по бузите космати
стичала се топла кръв.

Но веднъж от небесата
кацнал кораб бял и лек
и пристигнал в пещерата
извънземният човек.
И жената го приела,
а мъжът й бил на лов
и започнала несмела,
неочаквана любов.

Той със извънземни ласки
грубата жена покрил
и светът в различни краски
пагубно се оцветил.
Сливали се в безметежност
устни, длани и гърди.
Той научил я на нежност,
на небе и на звезди.

Да я вземе той поискал
в извънземната страна,
ала не поела риска
първобитната жена.
И със първобитна сила
в тази ненадейна нощ
тя в сърцето му забила
трижди каменния нож.

И защото огладняла
първобитната жена,
мъртвата любов изяла
и не чувствала вина.
А когато се завърнал
нейният мъжкар от лов,
тя ръмжейки го прегърнала,
заразена от любов.

И със яростна прилежност
с устни, длани и гърди
го научила на нежност,
на небе и на звезди.
Тъй омесен е човека
цял от слънце и от кал.
Казват, че от памтивека
Бог така ни е създал.

Трепем се от колко време
все за кокала суров
без онази извънземна
стара нежност и любов.
Озлобели, огладнели
ще я умъртвим съвсем
и тогава, озверели,
може да я изядем.

Н.Йорданов